ТИХО УТРО В ОСТУНИ
Станал съм рано.
Изкушавам се да си направя кафе в кухничката на квартирата, която съм избрал за нощуване, но решавам, че по-добрата идея е да изпия едно капучино навън.
Не ми се спи. Изпълнен съм с енергия и нямам търпение да се разходя из улиците на Остуни. Проверявам батерията на телефона, обличам се, закопчавам якето и заключвам след себе си.
На улицата е пусто.
Трудно ми е да се ориентирам накъде е центърът - няма и хора, които да последвам. Лесно е да се объркаш из улиците на Остуни, когато идваш за пръв път. Телефонът също подвежда.
Намирам правилния път и слизам към центъра по Via Roma. “Слизам” е точната дума в случая - улицата е под наклон и води надолу към Чентро сторико.
Тясно е, а от двете страни се издигат еднотипни жилищни кооперации: ниско строителство, бели фасади, балкони, зелени капаци. Тук-там се забелязва и по някоя паркирана кола с осанка на кресло.
Съвсем тихо е.
Няма и десет минути умерен ход, когато се озовавам на Пиаца дела Либерта - на един хвърлей от историческия център. Историческият център съвсем не е географският център на Остуни - намира се по-скоро в северния край на града.
Внушителната колона на Sant’Oronzo доминира площада в единия му край, а в другия се издига зданието на общината, долепено до църквата San Francesco d’Assisi.
Via Cattedrale се вие нагоре и стига до Катедралата, но решавам да свия наляво - озовавам се в същински лабиринт, а всяка една от уличките може да ме заведе къде ли не.
Обожавам, когато Гугъл мапс нямат никакъв шанс.
Лутам се, а всичко около мен е еднакво. Бели фасади, миниатюрни стълбища, площадчета и улички, които не водят никъде. Минавам покрай входни врати, отворени прозорци, чувам включени телевизори, италианска реч, сутрешни предавания, музика. Но не виждам никого. Духа силен вятър, а отгоре ми е надвиснало навъсено небе, което обещава много дъжд. Ако бях в друга точка от света, вероятно би изглеждало зловещо, но тук е някак спокойно.
Не липсват и котки.
Озовавам се пред кафене, което е виждало и по-добри дни. Вдясно от мен се издига катедралата. Очевидно съм я достигнал по трудния начин. Батерията ми отново пада - крайно време е да сменя телефона. Крайно време е да седна и за едно капучино - тъкмо ще се възползвам от контактите.
След паузата продължавам разходката по Via cattedrale, който от тази перспектива слиза надолу - не виждам туристи, не виждам и местни. Магазинчетата за сувенири срещу Chiesa di San Vito Martire са все още затворени, но пък дъждът май ще се размине.
Свивам в друга уличка, по която не съм минавал досега. Попадам в друг отрязък от лабиринта - бели фасади, еднотипни входни врати и стълбища. Всичко си плаче за снимка, а аз му отделям нужното време. От сегашна гледна точка, изображенията ми навяват усещането, че съм се въртял из призрачен град.
Без да разбера, отново съм излязъл пред катедралата и този път се спускам по Via Cattedrale без да се отклонявам. Не след дълго разпознавам заведението, където съм преял с пица предишната вечер - стигнал съм почти до Пиаца дела Либерта.
С наближаването на площада виждам все повече хора. Отнякъде се чува позната музика. Чуват се и първите крясъци за деня. Нерешителни слънчеви лъчи едва едва си проправят път през сивотата на плътната облачна обвивка. На места едва се забелязват и късчета синьо небе.
Събота е. Остуни се събужда.
ОЩЕ ОТ ИТАЛИЯ:
1. Със сутрешния полет до Бари
