ЗАПИСКИ ОТ ИНДОНЕЗИЯ: ДЖИМБАРАН, БАЛИ
Разбрал съм, че австралийците са австралийци още преди официално да си признаят, че са австралийци.
- От Австралия сме. Вие?
- България.
Едва сме се качили в бусчето, което трябва да ни отведе до плажа Кута, а вече си имаме приятели. Видимо по-възрастни, може би в късните си 50, изглеждат като хора, които се наслаждават на почивка след цял живот работа.
Щастливи австралийски пенсионери.
- Женени ли сте? - любопитства жената, чието име така и не научавам.
- Не.
- Има време - ухилва се мъжът и казва някаква шега в духа на това колко ужасно нещо всъщност е бракът. Съпругата му се смее, ние също. Наистина е забавно.
Вече скъсили дистанцията, продължаваме да говорим за пътувания, визи, хотели и круизи. Оплаквам се от особеностите на австралийските имиграционни и в частност от досадната им, макар и онлайн, процедура по издаване на виза. Те пък споделят, че няколко месеца пътували с кораб и обиколили няколко десетки държави накуп. Харесало им в Египет.
Пристигаме и се разделяме почти веднага: те са в едната посока, ние - в другата.
Повече няма да ги видим.
*****
Странно е да разказваш подобна история почти четири години след случването ѝ - хем си спомняш ясно цялостната картина, хем ти убягват дребни детайли. Ето сега например нямам конкретен спомен защо сме решили, че трябва да отидем на онзи плаж.
Може би преди това съм гледал снимки и съм си наумил, че трябва да го видим. Може би разговорът е протекъл така:
- Искаш ли да отидем до Кута?
- Къде?
- До плажа Кута.
- Хайде.
Не сме впечатлени и търсим бърз начин да се изнесем в друга посока. Хващам интернет от близкия магазин, поръчвам да ни вземат през приложението на GRAB и се насочваме с кола в южна посока към друг плаж - Джимбаран.
И днес, години по-късно, мога да се обзаложа, че онзи тип не е виждал шофьорска книжка. Или както там му казват в Индонезия. След безброй озадачаващи маневри и рисковани задминавания, изпълненията му водят до счупване на странично огледало. Дали наше или на друга кола - спомен нямам.
Едно главоболие и няколко задръствания по-късно, вече сме на Джимбаран. Нямаме представа къде се намираме - плажната ивица е дълга километри. Мястото, където сме се озовали, е удобно и подходящо за дрямка, затова постиламе кърпите. Радваме се и на раците, които току се подават, току се скриват в пясъка.
*****
Далеч вдясно се виждат снижаващите се за кацане на международното летище самолети и известно време наблюдавам с интерес уголемяващите се чудовища на Qatar, Emirates и Singapore Airlines.
А водата си е перфектна за къпане - докато се наслаждавам на унасящите вълни, усещам вътрешно задоволство, че не останахме на Кута.
*****
Следобедът се изнизва, а падането на здрача е постепенно и неминуемо. По протежението на плажната ивица са се появили маси и столове.
Тръгваме. Пясъкът приятно прижулва стъпалата, а търсенето на освежаване ни отвежда до едно от многото импровизирани заведения край водата.
Стоварваме се на по един шезлонг и поръчваме ледени фрешове от манго. Наблюдаваме рибарските лодки, местните и другите туристи, а мекият плискащ звук откъм морето не дава никакъв шанс…
Събуждам се петнайсет минути по-късно. Чадърът вече е ненужен, слънцето почти докосва хоризонта. Оглеждам се: плажът е превърнат в арена на своеобразен фестивал, посветен на отиващото си слънце.
Някои се разхождат в близост до водата, други са се ориентирали към масите. Предвкусващи поръчаните морски дарове, хората безгрижно отпиват от чашите си и очакват спектакъла, който ще се разиграе пред очите на всички ни след броени мигове.
Залезът е невъзможен.
Небето се стопява в зашеметяващ микс от розово, лилаво, жълто, синьо, оранжево и всевъзможни други цветове, които плавно се разливат по небосклона към притихналата вода.
С идването на сумрака чувам ясно всичко около себе си - плискането на вълните, разговорите, смеха. Някой отново е увеличил звука на заобикалящия ни свят.
Време е за вечеря.
