В ЛЕГОВИЩЕТО НА "ХИЗБУЛА", 2/2
Продължение на:
В леговището на "Хизбула", 1/2
Комплексът е почти празен - преброявам не повече от десет души за целия си престой. Повечето посетители са местни, а единственият чужденец, с който се разминавам, е любознателен англоговорящ, който ми кимва усмихнат, докато си бъбри с личния гид.
Впечатлен съм от Баалбек. Правя совалки между отделните обекти и ми става ясно защо е прието, че именно тук е най-запазеното римско наследство. Слънцето бавно и методично ми стопява мозъка. Колкото повече вода пия, толкова повече пресъхвам. Храмовете на Бакхус и Юпитер са зашеметяващи. По камъните пълзят гущерчета.
Успявам да обиколя всичко по два пъти без да колабирам. Доволен съм, но идва моментът, за който се тревожа от мига, в който пристигнах - прибирането към Бейрут.
Маршрутка 3
На изхода съм пресрещнат от продавачи на сувенири. Настоятелен мъж се опитва да ми продаде тениска и други артикули, свързани с "Xизбула". Категоричният ми отказ, граничещ по-скоро с враждебност, не го спира, затова продължавам с бърза крачка към спирката - очаквам там да видя маршрутките за Бейрут.
Опитвам да се пазаря за цената, но номерът не минава. “На краставичар краставици…” Плащам си пълната сума и сядам на предната седалка. Останалите пътници проявяват бегъл интерес към мен, а аз съм толкова изнервен, че в никакъв случай не съм добър събеседник.
Потегляме.
С всеки следващ километър ми става все по-свито: няма как да ми убегне, че слизащите от маршрутката са повече от качващите се. А шофьорът очевидно познава всички хора в областта - спира на всеки двеста метра и си говори с всевъзможни типове, които будят не просто съмнение, ами и притеснение.
Неминуемото се случва след близо час път - аз съм останал единственият пътник. Не виждам как онзи зад волана ще бие път чак до Бейрут само заради мен. Нещо се е умълчал и ми е ясно, че обмисля варианти как да се отърве от нежелания пасажер.
Спираме на бензиностанция, където провежда поредния разговор на висок тон с някакви типове, които изглеждат досущ като него - небръснати и с липсващи зъби. Посочва друга маршрутка, претъпкана с хора:
- Те ще те закарат в Бейрут.
Взимам си раницата и слизам. Няма думи, които да опишат мислите, които преминават през главата ми в онзи момент.
Маршрутка 4
След цял ден прекачвания и комуникация с неосъществени рали състезатели, съм прекалено бесен, за да отвърна на опита за разговор от страна на поредния шофьор. Дали разбира това, което му говоря на български? Усмихва се някак иронично - може би му е ясно.
На влизане в Бейрут виждам отиващото си слънце и си мисля колко хубаво би било последният ми спомен от града да е свързан с ледени бири и залези, а не с проклета изтърбушена маршрутка, която за последно е минавала технически преглед в годината на прохождането ми.
Оставят ме на място, което няма нищо общо с първоначалната уговорка. Не съм в шок. Ориентирам се по картата на телефона, но това, което виждам, не ми харесва. Налага се да вървя най-малко още час, за да стигна до апартамента.
Тръгвам.
На два-три километра зад мен се намира летището. Известно време вървя из предградия на Бейрут, след това започвам да виждам и плажа, а сетне - известните хотелски вериги, пред които ръмжат последни модели автомобили. По ирония на съдбата съм стигнал до крайбрежната алея.
Около мен хвърчат коли, но изобщо не ми пука.
Цветовете по небето са неописуеми.
ОЩЕ ОТ СЪЩОТО ПЪТУВАНЕ:
