ТАЙРОНА, ПОЛИЦАЙ РАМИРЕС И БЕН ФРАНКЛИН
- Сеньор полицай, бихте ли ми върнали стоте долара, които сте взели преди малко от портфейла ми?
Рамирес само ме погледна въпросително и направи жест с ръка, опитвайки се да ме убеди, че не владее английски език.
***
А денят бе започнал толкова свежо в шест и половина сутринта. Взех си бърз душ и събрах пръснатите по леглото дрехи. Пътуването с раница е колкото удобно, толкова и досадно на моменти. Сега, например, трябваше да извадя абсолютно всичко, за да намеря и измъкна чиста тениска.
Облякох се, натъпках дрехите обратно, закопчах циповете, проверих паспорта си и прегледах какво имам в портфейла. Разполагах с колумбийско песо, достатъчно за двудневен престой в парк Тайрона, както и със самотна банкнота от сто долара, останала необменена. Обзе ме задоволство, че не се налага тепърва да търся банкомат и да тегля пари.
Оставих стаята в същото състояние, в което я бях заварил, и се понесох надолу по стълбите на хотела. Младежът на рецепцията ме изпрати с усмивка - не липсваха и дежурните любезности, придружени с пожелание да посетя града отново.
Утрото бе приветливо и си личеше, че голямата жега тепърва предстои. Знаех накъде да тръгна, за да си хвана автобуса за Тайрона, и разполагах с малко повече от тридесет минути. Тръгнах по една дълга улица, след което минах напряко през парка, където бях пил бира предишната вечер. Тежка миризма на риба ми подсказа, че наближавам пазара. Виждаха се все повече хора, а един десперадо бе разпънал вестници директно на тротоара и обработваше с мачете няколко едри къса месо.
Автобусът бе спрял точно на мястото, на което се очакваше да бъде. Процедурата бе максимално опростена - качваш се, плащаш на шофьора в брой и сядаш на някое от свободните места. След малко вече пътувахме, а аз имах късмета да се ширя на две седалки, визуализирайки изумителните гледки, които ме очакваха.
Струваше ми се невероятно, че съм открил това място само преди броени седмици, а вече пътувам нататък. Когато автобусът спря до една порутена спирка непосредствено до парка, пожелах хубав ден на шофьора, той изобщо не ме разбра, слязох и директно се насочих към входа.
Към юни 2018. година всеки, който иска да влезе на територията на парка, трябваше да премине през три конкретни стъпки на входа:
1. Проверка на багажа за алкохол и наркотици;
2. Плащане на такса;
3. Ориентация от служител, който посочва възможни маршрути по картата.
Стори ми се, че не е задължително да са в този ред.
Нямаше други хора преди мен и директно застанах пред униформения колумбиец, който седеше на раздрънкан стол зад дървена маса и очакваше да му предоставя раницата и портфейла си за проверка. Поздрави ме с няколко общи приказки на английски, усмихна се заучено и се зае да проверява дали не съм увил кенче бира в някоя мръсна тениска. Отнякъде се появи върлинест тип с тъмни очила, шапка идиотка и нездрав вид, който свойски седна до полицая и си просна краката на масата до раницата ми.
- Готини слушалки - рече на развален английски.
- Благодаря - отговорих отнесено, наблюдавайки внимателно полицай Рамирес, който в този момент проверяваше поотделно всяка една хартийка в портфейла ми - сигурно искаше да е напълно сигурен, че не внасям наркотици.
- Откъде си? - продължи Върлината.
- България - все така не откъсвах очи от ръцете на полицая, който приключи набързо и обяви, че всичко е наред и мога да отида на касата, където да платя входна такса.
Там ме очакваше симпатично момиче в ранните си двайсет, което поиска паспорта ми. Бях наясно колко ще платя и бръкнах в портфейла, за да отброя точната сума. Разполагах с всякакви банкноти, но нещо липсваше - картинката не беше пълна. Аз ли полудявам или...
Стоте долара! Няма ги!
Прегледах отново всички пари, с които разполагах, извадих ги, преброих ги. След това пак. Тук сто долара, там сто долара...няма ги!
Междувременно момичето ми подаде билета и касовата бележка със служебна усмивка и ми пожела приятно прекарване. Благодарих и се отдръпнах настрана, за да не преча на хората, които бяха дошли току-що. Заех се отново да проверя всичко - портфейл, раница и документи - нямаше и следа от банкнотата.
Рамирес проверяваше друг човек и се наредих след него.
След минута дойде моят ред.
- Сеньор полицай, бихте ли ми върнали стоте долара, които сте взели преди малко от портфейла ми?
След като повторих въпроса си, онзи ме изгледа глупаво и каза нещо на испански.
Сякаш от нищото, до мен се материализира някакъв друг тип, който предложи преводаческите си услуги.
- Но той преди малко говореше английски. Сега ми приказва само на испански - ядосах се.
- Аз ще превеждам. Кажете за какво става въпрос.
- Този ми е задигнал сто долара от портфейла, докато проверяваше багажа. Искам да си ги получа обратно.
Онзи преведе. Рамирес започна да обяснява нещо надълго и нашироко. Изобщо не ме поглеждаше.
- Каза, че не е взимал нищо. Съветва ви да си разгледате раницата внимателно.
- Много добре знам къде бяха парите преди проверката. Кажете му, че ще уведомя полицията. - блъфирах аз.
Онзи преведе. Рамирес започна да обяснява нещо надълго и нашироко. Продължи да не ме поглежда.
- Парите трябва да са в раницата ви. Освен това, няма кого да уведомите. Той е единственият полицай тук.
- Това са глупости. Още сега ще намеря начин да се свържа с властите.
Бях наясно, че шансовете ми да изоблича измамник в колумбийската провинция клонят към нулата. Вероятно това си беше част от нормалното му ежедневие. Бях и доста уплашен, но тази потресаваща наглост бе пратила адреналина ми в небесата и въпреки че вътрешно не си вярвах, външно си придавах изключително самоуверен вид. Сега, няколко години по-късно, си давам сметка, че просто съм изглеждал умерено нелепо.
- Каза да сложиш раницата пред него, за да я провери отново - рече преводачът.
- За да вземе нещо друго? - подхвърлих и без да знам защо, поставих раницата пред Рамирес, който се зае да проверява.
Преводачът бръщолевеше някакви глупости, но аз не откъсвах поглед от ръцете на ченгето. Той вадеше дрехите една по една и си даваше вид на човек, който проверява старателно къде съм запилял парите си.
Не мигах.
Методичен и спокоен, Рамирес сгъваше и ръзгъваше тениски, търсеше усърдно и много скоро намери последните чисти къси панталони, с които планирах да летя обратно към Европа. Извади ги от раницата и се зае да ги анализира. Знаех, че други дрехи просто няма и внимателно следях всяко движение.
Заден джоб 1, заден джоб 2, преден джоб 1, преден джоб 2. Нямаше как да се измъкне - виждах всичко.
Рамирес сякаш намери нещо. Усмихна се и видях, че държи между пръстите си смачкана на топка влажна банкнота. Започна да я разгъва бавно и внимателно, а секунди по-късно, откъм дланите му ме гледаше безизразното лице на Бенджамин Франклин.
***
Вече напредвах по сенчеста пътека в посока морето, когато адреналинът започна да ме пуска и малко по малко започвах да осъзнавам какво се е случило.
Ако онзи тип може да си вземе сто долара от портфейла ми, след което да ги върне в произволна дреха и всичко да изглежда така, сякаш парите са просто забравени, то нищо не би му попречило да подхвърли каквото и да е в раницата.
Представяйки си тази възможност, леко ми се зави свят и спрях на сянка. Разтварях едно по едно отделенията и извадих абсолютно всичко, проверявайки всяка гънка. Нямаше нищо тревожно...Я чакай, какво е това на дъното?
Бръкнах и извадих още едно влажно топче намачкана хартия - друга банкнота. Разгънах я - 50 000 колумбийски песо. Малко повече от 20 лева. Или не съм разбрал, че и те липсват, или това бе някакъв странен вид "компенсация" за неудобството.
Прибрах си вещите в раницата и продължих по пътя си към Кабо Сан Хуан. Малко по-късно щях да съм на един от най-добрите плажове, Германия щеше да загуби от Мексико с 0-1, а бирата щеше да е осигурена от полицай Рамирес.
Още от същото пътешествие:
1. Пътуване до Колумбия - как се озовах там?
2. По стъпките на Маркес в Картахена де Индиас
3. Национален парк Тайрона в снимки
Други истории:
2. Кристо, опакованата Арка и други истории
