СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ
Кое е първото нещо, което правиш, когато влезеш в хотелска стая? Без значение дали става въпрос за България или чужбина. Кое проверяваш първо? Изгледа? Стоварваш се на леглото? Може би пускаш телевизора?
Аз гледам банята. А това може би е първият път, когато не го правя. И тук вероятно се крие причината да не осъзная от самото начало, че всъщност не сe намирам в стаята, предвидена за мен.
*****
В Киев кацам късно. Топла вечер, средата на август. В деня на полета съм имал тежко лягане в 5 сутринта и ставане по пладне, а към 17 ч. още не съм си приготвил багажа.
Преди да тръгна усещам лек гъдел в стомаха - замислям се дали ще стигна навреме за полета, как ще се придвижа до мястото за нощуване, дали батерията ми няма да падне, ще разполагам ли с интернет.
Никакви проблеми - гейтът затваря в 20:40 ч. Комбинирам метро и такси, минавам проверките, качвам се на самолета, всичко е като по учебник и дори при кацането на “Бориспол” подраняваме с няколко минути. Дълги опашки, шумни деца и още по-шумни родители, паспортна проверка, печат в паспорта, билет за влака до киевската централна гара и настаняване в избрания само за първата нощувка хотел.
Имам време дори за малко Netflix & chill преди лягане…
*****
Киевската реалност е различна от това, което виждам в Гугъл мапс. На хартия всичко изглежда безоблачно - наумил съм си да се придвижа пеша от хотела до центъра, но бързо осъзнавам, че няма да се получи.
Тръгвам от метростанция “Вокзална”, жегата е изтощителна, нямам вода и капитулирам някъде на булевард “Тарас Шевченко” - на няколкостотин метра от едноименния университет и парк.
С думи не може да се опише щастието, което ме обзема, когато съзирам в близката далечина станция “Университет”. Вехт чудовищен ескалатор ме изпраща на няколкоминутно пътешествие - все по-дълбоко и по-дълбоко под Киев. Долу е прохладно и се усеща характерна миризма…на метро.
“В киевското метро е като в софийското, само че е киевско”.
Много хора - блъскане, отъркване, настъпване. Слизам на “Хрещатик” и се прехвърлям на “Майдан Незалежности” - в непосредствена близост до самия Площад. Може би някъде тук вече си давам сметка, че Киев е по-просторен от очакваното и ще ми се наложи често да прибягвам до съдействието на метрото.
Завъртам се около площада, а главата ми се запалва. Съвсем очаквано - не съм предвидил шапка, а на слънцето изобщо не му пука за обикновения пътешественик и простичкото му желание да си прави безсмислени обедни разходки.
Сякаш всички централни улици водят насам.
Наоколо - живот: групички младежи бързат нанякъде, изтупани типове говорят по телефоните си, момичета раздават флаери, всеки се е отправил в различна посока. Отнякъде чувам музика. Отвсякъде - шум.
Ориентирам се към първата по-сенчеста улица - “Софийска” - която ме извежда до “Света София”.
Поразен съм както от самата катедрала и историята й, така и от архитектурата на околните сгради. Монумент на Богдан Хмелницки се извисява над великолепния площад.
Обикалям, правя снимки със спорно качество, но не ми пука особено - организмът ми крещи за още вода. Оглеждам дали наблизо няма метростанция, която да използвам за убежище от жегата, но съзирам единствено "Св. Михаил", който отстои на няколкостотин метра по права линия. Топлият светлосин цвят и златистите отблясъци от куполите хващат окото отдалеч и решавам, че бих пропуснал много, ако не се насоча натам, за да разгледам по-отблизо.
Комплексът изглежда в перфектно състояние и има причина за това - възстановен е преди двайсетина години след разрушаването му през 1937 г.
На един хвърлей е фуникулярът, който отвежда надолу по хълма до брега на Днипро и речната гара. Намиращата се там метростанция "Поштова площа" би ми свършила чудесна работа - ще мога да си хвана метрото за две спирки в северозападна посока до станция "Тарас Шевченко" (да не се бърка с булеварда и Университета!), която би трябвало да е на няколко минути от следващия ми киевски хотел.
Решавам да продължа пешеходстването си и се насочвам към "Св. Андрей", чиято фасада е сред най-разпознаваемите в града. Колкото повече се приближавам, толкова по-уютно се чувствам и дори започвам да кроя планове, свързани с приятни вечери по тези места в компанията на ледена бира.
*****
- Дали сте ми ключ за чужда стая.
- ?!?
- А може просто да не е почистена след последните гости...
Пет минути преди това, на влизане, всичко изглежда наред: стаята ухае на свежо, леглото е оправено, кошчето е изхвърлено. С изключение на това в банята. Пак там, в средата на пода - найлонов чувал с боклук. Две хавлии, видимо използвани, са подхвърлени небрежно на закачалката.
Момчето на рецепцията кима с разбиране и трака на клавиатурата пред себе си. Нова карта, нова стая, нов етаж. Без оправдания и допълнителни обяснения.
Колко разумно, че този път не прилегнах за една бърза дрямка.
*****
Киевско-Печерската лавра е голямата ми цел за деня. Този път съм си написал домашното и се подготвям за предстоящата експедиция с две шишета вода по половин литър - по-големи бутилки не намирам.
Пред възможността да се пържа на обедното слънце и да грохна насред някой булевард, избирам прохладата на метростанция “Тарас Шевченко”. Долу е лудница, а раздрънканата мотриса като че агонизира за последно, но сделката е добра - спестява ми много време и пот.
Прекачвам на “Площад Лев Толстой” и след още малко оглушително друсане, се озовавам на станция “Кловська”. Въпреки че не е особено близо до крайната точка на разходката ми, решавам да разгледам наоколо. За разлика от метрото, кварталът е спокоен, а хора почти не се забелязват. Пътят ми минава покрай редица заведения, пекарни, кафенета и мислено си набелязвам къде ще седна за късен обяд на връщане.
*****
Разположена по хълмовете над Днипро, Киевско-Печерската лавра представлява съвкупност от наземни и подземни архитектурни паметници - църкви, мрежи от тунели, пещери, килии.
Разходката в тишината е успокояваща - малцина са избрали да посетят манастирския комплекс точно в този ден. С повечето от тях се засичаме, докато се качвам по витата дървена стълба към върха на Голямата камбанария, за да проверя панорамата, разкриваща се към Киев и околностите.
Събрал достатъчно впечатления и гледки, се насочв
ам обратно към центъра на Киев, а мислено си доуточнявам програмата до края на деня. Потъвам в дълбините на станция "Печерска", но сянката и прохладата си имат своята цена: различни по вид физически контакти с непознати - бутане, настъпване и търкане.
Опитвам се да запазя равновесие, докато вагоните подскачат наляво-надясно, и очаквам да чуя онзи роботизиран глас, който ще извести, че е време да слизам. Само малко търпение.
ОЩЕ ОТ СЪЩОТО ПЪТУВАНЕ:
ОЩЕ ИСТОРИИ:
Ментов чай и пържени филийки в Шефшауен
Най-спокойната столица на света
