КРИСТО, ОПАКОВАНАТА АРКА И ДРУГИ ИСТОРИИ
2015
В подлеза на Софийския сме трима. Часът е някъде около първото метро за деня. Втората седмица на юни е към средата си. Други няма.
2021
В 6:14 ч. съм преминал проверките, а съм пристигнал пред терминала едва седем минути по-рано. Късметът ми, за разлика от мен, не спи в този ранен час. Първата събота на октомври е.
2015
Терминал 2. Тъкмо сме се ориентирали къде е изходът за самолета. Полет на досадните “Bulgaria Air” до “Шарл де Гол”. Смеем се до припадък, нямам спомен на какво.
Тогава се смеехме много.
2021
Ако видиш госпожица, нахлупила черна шапка с периферия в сградата на терминала, то шансът да лети за Париж е значителен. Броя ги - четири шапки, независими една от друга, се редят на опашка на моя гейт.
2015
“Момчета, май летим над Парижчето…Оглеждайте се нещо стадиончета, Айфелови кулички.”
(Не се забравя това.)
2021
“Говори командир Георги Миков. След около 15 минути кацаме в Париж, където температурата е…”
(Да, името на пилота е...моето?!?)
2015
Летище “Шарл де Гол”: всеки с проблемите си - един трябва да пуши, друг се чуди откъде се купуват билетите за RER-a...
Полицаи пък гледат под лупа личната карта на третия.
"Тези са от стария тип. Много често ги фалшифицират. Ето по това се познава…тази е окей.”
2021
Най-бързата ми паспортна проверка. По-бърза дори от онази в Дания през лятото. Не толкова заради адекватния служител (който действително е такъв!), колкото заради факта, че не съм дал път на целия самолет и за пръв път съм сред първите на опашката.
2015
RER B;
Хотел “Daval”.
Клошарите отпред.
Улицата с баровете.
Багетите с ементал и шунка от близката сандвичарница.
Първите ми спомени от Париж изобщо.
2021
Опитвам да не заспя в автобуса от Бове към Париж.
Времето е поносимо, но небето никак не ми харесва. Би било жалко да завали. Слизам на Порт Майо - духа вятър, вдигам ципа, слагам слушалките и тръгвам. Ремонти, лутане, чудя се откъде да мина; айде от онази страна; всъщност оттук май е по-добре.
Усещам, че имам нужда от кафе, капучино, каквото и да е - станал съм рано, летял съм, след това още час с автобус, а сега минава пладне. Заведенията, покрай които минавам, вече се пръскат по шевовете - едва ли би имало място и за раницата ми. Булевардът е отцепен - пресичам го и се прехвърлям на отсрещния тротоар, където ситуацията е идентична. Нищо, ще го оставя за после.
2015
Казаха ми, че в Париж било доста мръсно - истина е.
Не очаквах да има толкова бездомници: забелязват се цели семейства с деца, които живеят в спални чували насред тротоарите.
Клошарите до хотела ни са от суровите типове, които ти подвикват всякакви неща, докато минаваш наблизо. Мършав плъх е намерил убежище на рамото на най-нелицеприятния от тях.
2021
Казаха ми, че клишетата всъщност са напълно окей.
“Има си причина клишетата да са харесвани неща - никога няма да сбъркаш.”
Няма как да съм по-съгласен, а в момента съм абсолютното ходещо клише: в Париж, държа фотоапарат, чудя се къде да изям една лучена супа, но някак ми е ясно, че няма да се случи, на всичкото отгоре наистина май ще вали: този път съм подготвен - чадърът ми е в раницата, ама по-добре да не стигаме дотам.
Приближавам се.
2015
- Добър вечер, господа.
Ниският гърлен глас на мъжа ни респектира. Здрав и спретнат в тъмен костюм, той ни оглежда един по един и отваря вратата на бара, в който сме избрали да прекараме вечерта. Благодарим и влизаме.
2021
- Pass sanitaire, s’il vous plaît.
За да премина заграждението, което ме дели от целта ми, трябва да представя сертификат. Мъжът го сканира, поглежда екрана на устройството си и ме пуска да мина.
Виждам я пред себе си.
2015
Никой не е толкова тъп, че да си поръча бира и водка, след което да ги смеси.
Имам предвид буквално - да изсипе едното питие в другото. Ние обаче сме се сблъскали челно с реалността и особеностите на ценообразуването в парижките барове, та решаваме да се справим набързо с жаждата - без излишна разточителност.
Какво толкова може да се случи?
2021
Да си на 30 в Париж е много по-различно, отколкото да си на 24 в Париж. Мисля си, че тогава не обърнах почти никакво внимание на Арката - тя бе просто част от общия фон, една от многото забележителности в списъка ни - преминахме едва ли не на бегом, нащракахме по няколко снимки и довиждане.
Сега съм тук за по-малко от 24 часа и съм дошъл специално.
2015
Никога не е просто бира, никога не е просто водка.
След полунощ нещата обикновено се усложняват: ром, разговори, дами, глупости, грешки в превода, алжирци, още ром, недоразумения.
Аз, разбира се, нищо не забелязвам, докато не дойде момента, в който от това да забележиш важното зависят прекалено много неща.
Време е да си ходим - наистина не мога да се сетя за по-подходящ момент, в който съм си тръгвал отнякъде. В целия си живот. Успокоителното присъствие на четирима полицаи в непосредствена близост ни позволява да се шегуваме със ситуацията.
Дори години по-късно.
*****
Не мога да преброя всички фотографи, художници, ценители на съвременното изкуство, инстаграмъри, влогъри, позьори, съмнителни типове и обикновени глупаци, сред които и аз, които са си дали среща в ранния съботен следобед пред последния проект на Кристо.
Въпреки че идеята да дойда тук е узряла едва преди десетина дни, съм се подготвил по темата и знам всичко - наясно съм с историята, пречките пред осъществяването, материалите. Така и няма да се науча да казвам гладко полипропелин…пропален...полипропи…
ПОЛИ-ПРО-ПИЛЕН.
Полипропилен!
Покривалото на Арката е направено от полипропилен. Една от доброволките, които се намират на място, ми обяснява - 25 000 квадратни метра рециклируем полипропилен.
Приближавам се и докосвам материята - няма нищо общо с това, което съм си представял. Правя кръг след кръг и наблюдавам от всеки възможен ъгъл. Завива ми се свят. Започнало е да ръми. В моя свят това е лоша новина, тъй като съм възнамерявал да пешеходствам цял ден, след което да се върна за вечерната гледка.
Вадя късмет - дъждът не е настоятелен и през по-голямата част от деня дори не успява да ми намокри якето.
Спретвам си прекрасен маршрут и решавам да посетя Musée d’Orsay.
Там обаче не ме пускат.
- Имате ли резервация?
- Не.
- Влиза се само с предварителна резервация, но можете да опитате утре.
Усмивката на дамата не ми позволява да ѝ обясня, че утре по това време ще бъда на няколко хиляди километра от Париж. Лъжа я, че ще се върна.
Дъжд, вятър, широки булеварди, препълнени бистра. Минавам покрай десетки галерии за съвременно изкуство, разминавам се с всякакви парижки тарикати, госпожици с черни тюбетейки и кожени якета, батерията на телефона ми отново пада, внимавам да не ме забърше някоя кола, вятърът си играе с нещастния ми чадър, пия капучино.
Стъмва се.
Объркал съм се в плетеницата от улици и ми трябва време, за да уцеля правилния маршрут. Дъждът става неприятен, хладно е, ципът ми е вдигнат, хлъзгаво е, бързам, стъпвам по невнимание в локвите, обувките ми подгизват.
Но пък тя си е все там.
Хаосът след това е голям - порой, метро, ремонти, обърквания, едва стигам до хотела. Минава полунощ. Имам няколко часа за сън, след което циркът продължава.
Таксита, лутане сред пелена от дъжд, задръстване, опашки за проверка.
Забравил съм колко чудовищно летище е "Шарл де Гол".
***
Отново на Летище София.
Топло е и решавам да поседя пред метрото. Говоря по телефона, стоя си и просто гледам хората. Чувам, че влакът пристига, но изобщо не ми се влиза в станцията. Ще остана още малко. Ще се направя, че го изпускам.
Още истории:
