БИБЛОС, ВОЕННИ И АВТОМАТИ
В последния момент забелязвам въоръжения мъж във военна униформа, който с настойчив жест на ръката ми дава да разбера, че трябва да изключа камерата.
Станал съм преди два часа. Минава 10 сутринта, жегата вече е непоносима, а аз тъкмо съм привършил с разходката до мястото, където трябва да се намира бейрутската автогара. Проверил съм в интернет, няма как да има грешка. Да не забравяме обаче, че съм в Близкия изток, а тук се случва всичко.
*****
Ливанските военни не обичат да попадат във видеа. Нито пък на снимки.
Три важни правила, когато пътуваш по света:
1. Не снимаш военни!
2. Не снимаш военни!
3. Военните не се снимат!
При никакви обстоятелства.
Истината е, че съм толкова неориентиран от жегата, че дори не съм забелязал униформения, затова бързам да направя извинителен жест с ръце и да върна камерата на сигурно място в раницата, преди да започна да задавам въпроси, на които няма да получа отговор. Или по-лошо - на мен да започнат да ми задават въпроси.
Не изпускам от поглед автомата, който стиска мъжът, но си лепвам добродушно-глуповата физиономия на заблуден турист и се приближавам. Соча му табелата, означаваща намиращата се тук автогара, и го питам къде са автобусите. По погледа му съдя, че изобщо не ме разбира.
- Това е автогарата, нали? Автобусът за Библос?
Отново соча надписа “АВТОБУС”, който е на два метра от него.
“Но бъс, но бъс”.
Очевидно гарата вече не е тук. Шах.
*****
Ливан е първата държава, където виждам движещи се по улиците автомобили на Обединените нации. Усещането е странно - очаквам като погледна нагоре, да видя и преминаващ самолет, който току-що е пуснал сандъци с хуманитарна помощ.
Продължавам да се лутам и да питам всевъзможни типове къде е автогарата. В един от автосервизите наблизо намирам момче, което говори добър английски.
- Автогарата е натам. Върви само направо и ще я видиш вдясно. Може да няма автобуси, още е рано.
- Сигурен ли си?
- Там е, там е.
Стигам до указаното място и откривам:
1) Автобус, пълен с военни, който ще потегли в неизвестна посока.
2) Двама безделници, които са прилегнали на сянка и си приказват тихо. Редуват се да ме гледат с учудване.
Стига ми толкова комуникация с военни за днес. Приближавам се до кибиците и ги питам за автогарата. От брътвежите им разбирам единствено “No bus here, no bus here”.
Обявавам поражение и тръгвам към града.
*****
Обратът накратко: вървя си, а вляво виждам поразително красива джамия и решавам да се отбия. В последствие откривам, че всъщност вчера съм бил тук - джамията Muhammad al-Amin.
От другата страна са паркирани автобуси. Наистина е нелепо, шансът е нищожен, но няма какво да губя и решавам да се пробвам:
- Това ли е автобусът за Библос?
- Да.
(?!?!?!?!?!)
- Кога тръгва?
- В един.
*****
Все още не мога да повярвам какъв късмет ме е споходил, но явно денят е отреден за чудеса:
- Автобусът тръгва по график - точно в 13:00 ч.;
- Има работещ климатик;
- Седалките са чисти и удобни;
- Има не повече от десет пътници.
Още в първите петнайсет минути се унасям и се събуждам малко преди спирката, където трябва да сляза.
*****
Мисля си, че в Библос съм бил най-близо до топлинен удар в целия си живот. Пристигам в 14:00 ч., а точно тогава слънцето е убийствено. След минута-две нормален ход, тениската ми е мокра, а водата в бутилката е на чай. Нищо - продължаваме.
Никак не се чувствам в Ливан - Библос ми напомня прекалено много на Колония дел Сакраменто в Уругвай. Макар че там пък усещането ме водеше по-скоро към някое от малките предградия на Торонто, а тук си е съвсем средиземноморско.
Удоволствие е да се разхождаш по тези улички. Магазинчета за сувенири, кафенета, тук-там някое заведение за хранене. Любезни, но настоятелни търговци те приканят да си вземеш нещо за спомен.
Градчето е компактно и лесно за обикаляне. Спирам се край пристанището и чувам глъчката от двата ресторанта, които гледат към поклащащите се лодки. Замислям се дали да не седна да се подкрепя, но решавам да изчакам - ако се заседя по заведения, после изобщо няма да мога да продължа. На гладно се обикаля най-добре.
Продължавам към плажа, където волята ми е подложена на още по-голямо изпитание. Мозъкът ми кипи от жега, а синьото пред мен е толкова изкушаващо - единственото, което ме спасява е, че нямам абсолютно нищо за плажуване: нито кърпа, нито бански. За плажно масло и чадър дума не може да става.
В края на обиколката обядвам с ливанска шауарма. Отбил съм се в едно от заведенията, където забелязвам най-много местни и оставам доволен от избора си - освен пилешкото и обичайните съставки, има и нещо друго, което не мога да определя, но действа много освежаващо в контекста на пещта, в която се е превърнал Библос към онзи момент.
*****
Виждам спасителната маршрутка за Бейрут. Качвам се, плащам и се стоварвам на една от задните седалки - непосредствено до прозореца. Вътре не е приветливо, затова предпочитам да зяпам навън.
Очаквам безпроблемно прибиране в квартирата, но все още нямам представа, че крайната спирка на маршрутката е в необичайно далечна точка на Бейрут. Нямам идея и че ще се наложи да вървя повече от час, за да достигна до арменския квартал, от който просто няма измъкване, ако не се придвижваш с автомобил.
Както и да е - има малко повече от час до всички тези сюжети и ми е спокойно. Затова - първо ще подремна, а после ще го мисля.
ОЩЕ ОТ СЪЩОТО ПЪТУВАНЕ:
