БЕЙРУТ, ЛИВАН - ПЪРВИ СБЛЪСЪЦИ
- Ела да питаме полицая!
Откакто съм кацнал на международно летище “Рафик Харири”, чувам тази реплика за пореден път. Навсякъде по света успявам да игнорирам таксиметровите шофьори, но за тези тук думата “не” просто не съществува.
Човекът стиска служебен бадж в дясната си ръка - опитът му да ме убеди, че тъкмо той е главният отговорник за такситата на летището, е повече от настоятелен. Хвърлям един поглед, но пак не съм напълно убеден, че не си губя времето с находчив измамник.
Иначе до този момент не съм имал никакви проблеми - кацането в Бейрут се е състояло 25 минути след излитането на самолета от Ларнака. Разстоянието е малко повече от 200 километра, а това официално се превръща в най-краткия ми полет, подобрил с малко рекорда от миналото лято между Орхус и Копенхаген.
- Добре, нека питаме полицая.
Повеждат ме обратно към сградата на терминала. Няма какво да се лъжем - от километри ми личи, че съм загубен западен турист. Изправяме се пред двама високи, добре въоръжени мъже с мрачни погледи, на които очевидно не им се занимава нито с таксиджии, нито с мен. Вероятно само езиковата бариера им пречи да ме разкарат.
Разменят няколко думи на арабски и отговорникът за такситата триумфира:
- Ето - казах ти, че няма автобус до града.
Нямам никаква представа какво са си казали, но всичко това е продължило прекалено дълго, а на мен изобщо не ми се губи повече време.
- Окей, колко ще струва до Бейрут?
- Къде?
- Хамра.
- 30 долара.
Спестявам подробности за следващите реплики помежду ни. Единствено ще се похваля, че успяваме да се договарим за (относително) разумните 10 евро.
*****
Летището е недалеч от града и напук на очакванията ми за безобразни задръствания, шумотевица, бензинови изпарения и клаксони, бързо се озовавам в подредения хаос на квартала, където съм избрал да нощувам.
С шофьора имаме негласно споразумение да не си обелим и дума през целия път, а разстоянието е взето неусетно в условия на отворени прозорци и неописуема по децибели и колорит местна музика.
Помещението, където ще нощувам, поразително напомня на апартамент. Чак на десетия етаж във висока сграда с изглед към други високи сгради.
На рецепцията плащам в щатски долари и получавам ключа от мъж, чиято осанка сякаш крещи “Аз съм шефът тук”. Процедурите по регистрирането ми следват последните близкоизточни тенденции - заснемане на паспорта ми с Айфон 13 Про и директно въвеждане на уайфай паролата в телефона ми. Интернетът от време на време изчезва, но за сметка на това е бавен.
*****
За първата си разходка съм избрал крайбрежната зона. В пристъп на разум, освен задължителните слънчеви очила, преди заминаването съм взел и шапка - нещо, което принципно избягвам.
Не разполагам с мобилен интернет, но успявам да се ориентирам в гугъл мапс - насочвам се към една от местните забележителности.
Вървя по спускащи се надолу улици и често вдигам глава към заобикалящите ме сгради. Високо строителство и едва загатнат лукс. Камерата ми е постоянно включена и се изкушавам да снимам често. В онзи момент хора почти липсват.
*****
Популярно място за посрещане на залеза, Pigeon rocks предлага най-красивата гледка в града. Изобщо. Десетки зрители на слънчевия спектакъл си правят селфи след селфи и отстъпват мястото си на следващите желаещи. Сладникави двойки запечатват момента с целувка. Безобидни кибици наблюдават множеството отблизо. Аз си обикалям наляво-надясно в търсене на приличен кадър.
Не изчаквам слънцето да потъне изцяло и тръгвам по крайбрежната алея. Усещането е почти телавивско, на моменти дори риодежанейровско. От едната страна доминират многоетажни кооперации и хотели, от другата се е стаило притихналото море.
Добрата новина е, че е станало хладно и вече се живее. Разминавам се с десетки хора - някои тренират след работа, други карат колело, трети профучават покрай мен с блейдове.
Сещам се, че не съм си обменил местна валута и разполагам единствено с евро. В този град няма нищо по-лесно от това. Виж, за бира ще трябва сериозно да се потрудя.
ОЩЕ ОТ СЪЩОТО ПЪТУВАНЕ:
Библос, военни и автомати
