КОЛОНИЯ ДЕЛ САКРАМЕНТО - БИРА И МАТЕ
8. юни 2019
Виждах офиса на агенцията над чашата с капучино и бях убеден, че няма да ни се получи. В очакване да отворят, се бяхме шмугнали в първото отворено кафене, за да се скрием от сутрешния хлад и да закусим с току-що опечени медиалунас. Съботата бе започнала няколко часа по-рано, когато липсата на желание за сън, породена от часовата разлика, ме ококори в 5:00 ч. Трябва да ходя в Южна Америка по-често - мислех си - в Европа подобно ранно събуждане не би било възможно при никакви обстоятелства.
Оказа се, че мрачните ми предчувствия са били напразни - усмихнатата госпожица в туристическото бюро ни успокои, че има достатъчно билети за следващия ферибот до Колония дел Сакраменто, издаде ни два, платихме, след което се насочихме към терминала, откъдето щяхме да пътуваме.
Процедурата бе сходна с летищните мерки за сигурност, но в по-олекотен и претупан вариант - не се чувствах като престъпник, нарушаващ всевъзможни международни закони, каквото усещане обикновено имам преди полет.
Фериботът се справи с разстоянието за малко повече от час, а аз, разбира се, подремнах. Небрежна проверка на багажа ни посрещна в Уругвай, след което стъпихме на местна земя и след кратко лутане, хванахме пътя към центъра. Първоначалното усещане бе, че съм се озовал в някое канадско градче в Онтарио посред есен - спокойствие, тишина, ясно небе и някак унило слънце, освежаващ ветрец и дълги редици високи дървета от двете страни на обсипаните с обагрени листа улици.
По стечение на обстоятелствата, първото посетено място бе сумрачно магазинче за хранителни стоки, откъдето си набавихме две кенчета местна бира, изпити малко по-късно на удобна за целта пейка, сглобена сякаш набързо в близост до фонтан.
След като се насладихме на постижението "Пиене на уругвайска бира", вече спокойно можехме да се оставим да бъдем очаровани - навлизахме в същинския център. Напечените от слънцето калдъръмени улички, колониалните къщи в пастелни цветове и високите палми, създаваха любопитна фотогенична реалност, примесена с магическа екзотика, което ме караше сериозно да се замисля дали не искам да остана още ден-два.
Въпреки че в момента градчето е спокойно и приветливо, в миналото е било сцена на люто съперничество между португалци и испанци. Основаван от португалците през 80-те години на 17 век., през първите стотина години от съществуването си, попада в ръцете ту на едните, ту на другите. Затова не е шокиращо, че архитектурният му облик представлява симпатичен иберийски мишмаш с колониален привкус.
Ключовите исторически и архитектурни забележителности няма как да останат незабелязани и се обхождат бързо, тъй като се намират в стегнат периметър:
- Централният площад - Plaza de Armas;
- Старата крепостна стена;
- Градската порта - Puerta de la Ciudadela;
- El Faro - морският фар, доминиращ града;
- Бялата фасада на базиликата, известна и като Iglesia Matriz, считана за най-старата в Уругвай.
Докато се лутахме, вятърът довя позната миризма, която ме върна към спомените от разходките в Амстердам година по-рано. Не бях учуден - марихуаната бе легализирана в Уругвай преди повече от пет години.
Трудно може да се намери по-снимана улица от La Calle de los suspiros в цял Уругвай. Нямам представа защо е толкова популярна сред фотографите и инстаграмърите, но признавам, че калдъръмената настилка в комбинация с колониалните постройки в топли тонове от двете страни, сякаш те пренася в друго време.
Различни версии обясняват името "Улица на въздишките". Според по-романтичната, то се дължи на моряците, които се прибирали след месеци плаване, и се срещали с близките си тук. Кървавото обяснение пък гласи, че по тази улица преминавали осъдените на смърт на път за екзекуцията си долу край реката.
В близост имаше всякакви галерии, ателиета и арт пространства, където можеха да се намерят разнообразни дрънкулки, ръчноизработени изделия и произведения на изкуството. Харесах си часовника:
Беше ми особено важно да пия мате в някое от заведенията, с които изобилстваше историческият център. Избрахме си спокойно място с шумна, но усмихната съдържателка, чието любопитно куче душеше около масите. Само една от тях бе заета, което ни позволи да заемем централно място, за да виждаме всичко около себе си.
Дамата ни донесе пособията за пиене, дълга метална сламка (bombilla) и шарен термос, пълен догоре с вряла вода, след което подробно ни обясни как точно става наливането и консумацията. Имаше си специфики, за които ни увери, че ще свикнем с времето и с броя изпити матета. В това твърдение имаше някаква истина - при третото сипване дори успях да не се залея с вода. Дори сега, пишейки тези редове, не съм убеден дали и доколко съм впечатлен от самата напитка - сякаш бе малко по-горчива за вкуса ми.
Обиколили всички улици по два пъти и направили безброй снимки, се чудехме как да запълним времето до вечеря, когато забелязахме разнородна тълпа, струпваща се в близост до водата: хората наблюдаваха хоризонта сякаш от това зависеше животът им. В следващите няколко минути стана ясно, че ако има нещо, с което наистина може да се гордее градът, това е изумителната гледка, която предлага по залез.
Всички гледаха слънцето като хипнотизирани. Никой не обелваше дума, докато в небето се образуваше неописуем коктейл от цветове - всякакви нюанси на жълто, червено и оранжево. Идваха още и още хора, а усещането бе сякаш сме на театрална постановка. Дори подухващият през целия ден вятър бе спрял, за да уважи този спектакъл.
След като всичко приключи, тълпата някак съвсем естествено се разотиде и някой сякаш отново включи звука на заобикалящата действителност. Топлият ден в Колония бе към края си, а настъпващият хлад ме принуди да вдигна ципа на якето си. Фериботът, който трябваше да ни отведе в Буенос Айрес, ни очакваше, но първо трябваше да затворим кръга подобаващо - с ледена Patricia и нещо за хапване.
По никакъв начин не бих се замислил, ако в този момент можех да щракна с пръсти и да се озова там отново.
Удоволствията тепърва предстояха.
Още от Уругвай:
1. Пътуване до Колония дел Сакраменто - как да стигнем?
2. За Уругвай, футбола и уроците по география
Още истории:
1. А трябваше да е нощният влак Маракеш - Танжер
2. От Игуасу до Ушуая: на един дъх
