НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ПАНАМА И КОСТА РИКА
Шофьорът на черния миниван ни забелязва и рязко завива към нас, след което спира на няколко метра и изключва двигателя. Сваля предното странично стъкло:
- Накъде сте?
- Алмиранте.
- Скачайте, ще ви закарам.
Ако трябва да определя возилото с една дума, то тя би била "подозрително". Eдинственото по-съмнително нещо в цялата картинка е именно шофьорът, който се хили и ме гледа с очакване. Всички стъкла са затъмнени и не се вижда нищо от вътрешността на автомобила.
Усмихвам се и опитвам да звуча ведро.
- Чакаме автобуса.
- Не, не, в следващия час няма автобус. Идвайте, цената е добра.
- Благодаря, но вече сме решили.
Шофьорът слиза от вана и се насочва с бърза крачка към мен. Мръсната риза, която носи, е разкопчана; късите дънкови панталони, нахлузени сякаш набързо, изглеждат с поне два номера по-големи, отколкото би му подхождало.
- Много добра цена, няма да съжалявате.
- Колко?
- 10 долара за двама. - след което се накланя към мен и прошепва - Онези вътре обаче са платили по 20 долара на човек, та си трайте.
- Не виждам други хора.
Шофьорът прави рязка крачка назад, след което плъзва страничната врата, разкривайки вътрешната част на вана.
Началото
Панама е една огромна сауна под открито небе!
Имаме съмнителния късмет да се озовем пред прага й малко преди пладне. Автобусът, с който пътуваме от Сан Хосе, най-сетне достига крайната си точка - граничното селище Сиксаола - и всички пътници се изсипват на прашната автогара. Наближава 11:30, а слънцето жули без никаква милост и усещам как за секунди ставам вир вода. Не си носим слънчеви очила, теглим куфари и сме жадни.
По-досадното - нямам представа кой път да хванем, за да стигнем до граничните пунктове.
Границата
Границата се оказва на един хвърлей. Любезни костариканци (или пък бяха панамци?) ни упътват и не след дълго се озоваваме до едни постройки, пред които има сравнително къси опашки от хора. Няколко симпатяги с приятен загар, слънчеви очила и татуси разговарят шумно наблизо. Нарамили са огромни раници, от които висят джапанки.
Малко по-нататък е мостът, който преминава над граничната река Сиксаола, разделяща Панама от Коста Рика. Наясно съм, че преди прекосяването му, всеки трябва да плати такса за напускане на Коста Рика, да попълни формуляр и да се нареди пред друго гише, за да получи изходни печати в паспорта си. На практика, всички тези формалности могат да бъдат прескочени - забелязват се типове, които изобщо не намират за необходимо да спазят описаната по-горе процедура и, оглеждайки се, просто се насочват към моста.
Процедурите
Нареждаме се пред будка, напомняща гише за автобусни билети, цигари и дъвки (откъдето наистина можеш да си купиш), където плащаме таксата за напускане на Коста Рика. След това се насочваме към друга невзрачна постройка, за да попълним декларации и да ни бият печат, удостоверяващ, че сме напуснали държавата по правилния начин. Целият процес продължава с преминаването на вече споменатия мост.
С изненада установявам, че това не е грохналото съоръжение, за което съм чел. Останал съм с впечатлението, че шансът да се озовеш в реката, докато го прекосяваш, е голям.
По-късно разбирам, че старият мост действително се е срутил и е изваден от употреба няколко месеца по-рано.
Панама
Откъм панамска страна цари хаос. Прехвърляйки се на този бряг на реката, трябва да преместим часовника с час напред, понеже държавата е в друг часови пояс. В този смисъл, пресичането на моста ни отвежда в бъдещето.
Точно противоположното усещане обаче внушава видът на колибите, през които трябва да минем и да платим таксата за влизане в Панама. Местни досадници се надпреварват да ни насочват към различните гишета. Мнозина от тях директно предлагат и таксиметровите си услуги, които отказваме с категорично "Не".
Препотявам се няколко пъти, докато попълня декларацията пред безразличния поглед на поредния чиновник. Чудя се какво да напиша на въпроса с каква сума разполагам за престоя си в Панама. В долари ли трябва да е? Онзи ми говори нещо на испански, но нищо не разбирам. Накрая преглежда документите и кима одобрително.
Сеньор Лечеро
Първият контакт със сеньор Лечеро се състои, докато се лутаме, търсейки паспортните гишета.
- Паспорти - натам!
- Благодаря.
- Имате ли нужда от такси?
- Не.
Човекът е грамаден. Ако имам списък със стереотипи за панамски затворник, този екземпляр би се вписал в почти всички - липсват му само татусите. Или поне не се виждат. Близо два метра височина, много здрав и определено не бих искал да е в килията ми, ако излежаваме присъда в един и същи затвор. Поразително прилича на един от героите в третия сезон на "Prison break" - Lechero, затова го кръстих за себе си "Сеньор Лечеро".
- Ако решите друго, ще бъда тук.
- Благодаря, ще чакаме автобус.
Формалностите по паспортната проверка минават и решавам, че е удачен момент да мина през фрийшопа и да се насладя на няколко ледени бири, докато чакаме автобуса.
Климатикът си върши добре работата и за няколкото минути, в които бях вътре, започва да ме боли главата от студ. На излизане от магазина вече разполагам с няколко добре охладени напитки, но първото, което виждам, е сеньор Лечеро, който чака току пред вратата.
- Такси до Алмиранте. Добра цена.
- Вече казах, че ще чакаме автобуса.
- Сигурен ли си? Няма да дойде скоро.
- Абсолютно сигурен съм. Ще чакаме.
Отварям си бирата, а Лечеро ме поглежда с подигравателна усмивка и ни показва къде е спирката. Тръгваме натам, но планът ми за придвижване малко по малко започва да ми се струва излишно сложен и досаден.
Селището от тази страна на границата се нарича Гуабито. От Гуабито трябва да стигнем до Чангинола, а от Чангинола - да хванем чикен бъс до Алмиранте, откъдето да пътуваме с водно такси (моторна лодка) до Бокас дел Торо. Дали пък няма да е по-разумно да се възползваме от услугите на онзи тип? Докато премислям всичко това, сякаш от нищото, се появява миниванът, споменат по-горе.
Развръзката
В минивана пътуват още 6-7 души, сместени на тесните седалки заедно с огромните си раници. Бих се обзаложил, че сто процента от тях идват от Западна Европа и Съединените щати/Канада. Шофьорът кима към тях и ми се усмихва с изражение тип "Ето, видя ли, не карам трупове."
- Пълно е. Не виждам място за нас.
- Отпред има две свободни седалки.
Затваря плъзгащата се врата и чака да реша. Разполагам с няколко секунди за размисъл.
- Окей, десет долара за двама, нали така?
- Шттт, тихо...точно така.
Вадя банкнотата, подавам му я и той кимва към предната врата. Качваме се и не ми е нужно много време, за да си дам сметка, че това е най-доброто решение, което съм взел за последните няколко дни. Вътре е широко и удобно, ароматизаторът излъчва приятно ухание, а климатикът работи на пълни обороти.
Ще стигнем в Алмиранте много по-бързо от предвиденото, животът изведнъж е станал прекрасен, а има и малко останала бира, която допивам под одобрителния поглед на шофьора.
Слагам си предпазния колан и се облягам на седалката.
Потегляме.
