А ТРЯБВАШЕ ДА Е НОЩНИЯТ ВЛАК МАРАКЕШ - ТАНЖЕР...
- Мосю, тук трябва да слезете.
- Извинете, какво?
- Пътувате за Танжер, нали?
- Да.
- Тук трябва да слезете и да се прекачите на друг влак.
Изведнъж мъжът се разбързва, сякаш се сеща, че има много важна работа някъде надалеч, слиза от влака и се стопява сред останалите хора в тълпата. Скачам и грабвам раницата си, изнизвам се между току-що качилите се пътници, пожелавам хубав ден на кондуктора и слизам на перона. Часът е точно осем, намирам се на гарата в Казабланка и нямам представа какво да правя оттук насетне.
Денят е започнал прекалено рано - събуждам се в 3:30 след шестчасов сън, обличам се набързо и събирам вещите си в раницата, след което тихо затварям вратата на стаята след себе си. Чудя се дали рецепционистът не е задрямал, но той ме посреща с бодро "Добро утро", усмихва ми се и приема ключа, който му връчвам, пожелавайки ми лек път.
Гарата ми изглежда като най-заспалото място в Северното полукълбо - има един-двама просяци, полицай, но никой, който да прилича на пътник. Насочвам се към гишето и обяснявам, че имам нужда от билет за влака в четири - след петнайсет минути. Заедно с безразличния поглед, получавам и правоъгълна хартийка, изписана на арабски и френски.
Отправям се към съответния перон, но все още не знам със сигурност дали се качвам на правилния влак. Кондукторът поглежда билета, изсумтява одобрително и добавя нещо на арабски, за което после ще предположа, че е означавало "Трябва да смените влака в Казабланка". По същото време след мен трябва да се е качвал и онзи мъж, който спаси пътуването ми от тотален провал.
Обикалям гарата в Казабланка и успявам да се ориентирам, че след час и половина трябва да потегля към Танжер. Разменям няколко думи с дежурния полицай, който потвърждава, и се насочвам към изхода с идеята да се разходя из града. Поне така си мисля. Много скоро разбирам, че се мотая из заспал жилищен квартал, който не блести с условия за вълнуващи активности. Не разполагам с време да търся път към центъра, нямам интернет и просто се лутам по дълги прави улици в неделя сутрин.
Висок мъж с добре сресана назад коса и бяла престилка мете тротоара пред кафене, в което привидно няма жива душа. Нуждая се от кафе и го питам дали заведението работи. Кани ме да вляза и ми връчва ламинирано меню със следи от пръсти по него. Стрелям напосоки и питам дали предлагат кроасан и кафе с мляко. Мъжът се усмихва и след малко ми носи поръчката. Има особено блаженство в цялата ситуация - вътре е прохладно и тихо, кафето е добро, а кроасанът - вчерашен.
Налага ми се да взема обратния път към гарата доста по-бързо. Не съм преценил добре времето и когато пристигам, разполагам с три минути да си намеря перона. Приближавам се до влака и питам някакъв тип дали оттук тръгва влакът за Танжер. Той клати глава и ми обяснява нещо, което не разбирам, след което се качва и ме оставя да се чудя какво да правя. А сега де? Късметът отново ме покрива - минута преди уречения час някакъв младеж ми сочи правилното място. Благодаря, качвам се и се стоварвам на първата свободна седалка до прозореца.
И предишният влак, и този не разполагат с купета - вагоните са общи помещения с четворки седалки. Тук обаче има повече хора - групи младежи, майки с деца, възрастни мъже - а това предполага и повече шум. Слагам си слушалките и усещам как влакът бавно потегля. Пейзажът навън е еднообразен и не предлага вълнуващи гледки. Виждам предимно порутени постройки, напукана земя и шубраци. Голяма част от времето прекарвам в четене, а през определени периоди се разнообразявам и със сън.
В Танжер всъщност нямам работа. Когато сглобявам маршрута си, градът ми изглежда като най-удачното място за кацане от Европа, но липсата на подходящи полети ме насочва към Маракеш. С купуването на билетите, започвам да търся различни възможности и като най-разумен подход избирам влаковата епопея Маракеш - Танжер, а от Танжер предстоеше да си хвана автобус за Шефшауен.
Единствената пробойна в плана се оказва случката от предишната вечер, когато си губя времето, лутайки се из медината на Маракеш - разчитам, че информацията, с която разполагам, е достоверна. Предварително съм проучил, че има нощен влак, който тръгва в 21 ч. и спокойно попивам впечатления из тесните лабиринти. Когато се появявам на гарата, се оказва, че (по изключение) влакът е изтеглен с 2 часа и е заминал горе-долу по времето, в което съм си купувал магнитчета и минерална вода. С разочарование научавам, че следващият е чак в четири сутринта.
Това налага и спешното търсене на хотел - за моя радост, такъв има в непосредствена близост и само половин час по-късно си намествам изненадващо удобната възглавница, докато се чудя дали изобщо ще успея да се събудя навреме. Малко преди да заспя, през главата ми минават различни възможни сценарии, а най-реалистичен ми се струва вариантът да изпусна и сутрешния влак.
И все пак, ето ме сега - чета си, а около мен - десетки шумни мароканци. Влакът се придвижва бавно към целта, поглеждам наляво - Атлантическият океан мие брега; поглеждам надясно - компания ми прави мръсен прозорец и тъжен пейзаж отвъд стъклото.
Посещението на тоалетната във влака изисква да разполагам приблизително с 5 (пет) ръце - 2 от тях са ми нужни, за да държа вратата затворена. С останалите три трябва да си осигуря стабилност (докато стоя прав), да придържам капака отворен (тъй като пада постоянно), а също и да се грижа прозорецът вляво от мен да остане затворен - сякаш е конструиран умишлено с идеята да се плъзга надолу, създавайки мощно течение, което може да доведе до всякакви неприятни последици. В онзи момент решавам, че до пристигането ми в Танжер, няма да пия повече вода.
Връщам се на мястото си и виждам, че съседите ми по седалки са се преместили, което ми позволява да разполагам с цялото сепаре. Пренареждам раницата си и се осведомявам колко път остава. Вече нямам търпение отново да се впусна по непознатите улици, да търся, да вдишвам ароматите и да попивам всичко, което виждам. Ту чета, ту се унасям и се събуждам от бърборенето на другите пътници. Отнякъде се носи мирис на подправки.
***
Танжерската гара е добре поддържана и бързо намирам изхода. Питам двама или трима души накъде да тръгна - първата ми задача е да намеря автогарата и да се ориентирам за разписанието на автобусите до Шефшауен. По предварителен план, трябва да си купя билет за същия ден. Инструкциите на мъжете, които ме упътват, са кратки, точни и надеждни, затова не си позволявам да се усъмня в тях.
"Наляво и след това само направо. Ще видиш автобусите от дясната страна - няма как да сбъркаш."
Всичко ми изглежда прекалено лесно. Ще намеря ли точното място? Ще има ли изобщо повече автобуси за деня? Усещам се способен да се справя с всичко, което би могло да се случи оттук насетне. Слагам си отново слушалките и поглеждам наляво.
Тръгвам.
Още истории:
1) Колония дел Сакраменто - бира и мате
2) От Игуасу до Ушуая: на един дъх
