ПО СТЪПКИТЕ НА МАРКЕС В КАРТАХЕНА ДЕ ИНДИАС
Първият ми пълен ден в Картахена започва прекалено рано благодарение на добрия ми познайник - джетлага. Отварям очи още в пет сутринта и едва дочаквам да стане шест и половина, за да се замъкна в ресторанта на хотела за закуска. Избирам си тост и бъркани яйца, след което се изстрелвам навън без да губя време. Часът е точно седем и не е много горещо, но ми е ясно, че след час няма да ми се вярва от жега и влага. Улиците са пусти - от време на време профучава по някоя заблудена кола.
Имам си едно на ум за евентуалните проблеми, с които мога да се сблъскам в тази част на света. Чел съм различни материали и съм гледал не едно и две предавания за ограбени/отвлечени/измамени пътешественици, както и всякакви истории, свързани с наркотици, но предпочитам да не мисля за тези неща предварително.
И ето - още в първите сто метра след излизането ми от хотела, получавам оферта за кокаин от един сакат тип, който предпочита родния си испански за комуникация и пазарлъци с грингосите. Отказвам твърдо, докато мислено се връщам в Мароко, където подобни предложения валят едно след друго - там основната стока, разбира се, е хашиш.
Още във времената, когато цяла Колумбия е сърбала попарата на Пабло Ескобар, градът е считан за едно от малкото (ако не и единственото) сравнително сигурни места в страната. Богатите колумбийци са избирали именно там да вдигат ваканционните си имения, а туристическата индустрия се е радвала на голям наплив благодарение на круизните кораби, акостиращи на пристанището.
Сега, когато поразиите на Ескобар са в миналото, цялата държава дава вид на много по-спокойно място, а предполагам, че ако не си търсиш белята, няма и да си я намериш. Личните предпазните мерки, които съм взел, са прости и ефективни - игнориране на всеки сенчест субект, който се приближи. А градът изобилства от такива.
Около историческия център на Картахена се издига солидна каменна стена, която е сред местните колониални архитектурни забележителности. Минавам през своеобразния вход и се озовавам в друг свят. Пусто е, поради ранния час, но тогава все още нямам идея с колко много хора ще се блъскам и разминавам там в обедните часове. На свечеряване пък всичко кипва - ресторантите се пълнят с народ, в баровете няма никакво място, а амбулантните търговци са в стихията си, стараейки се, къде успешно, къде не чак толкова, да пласират стоката си на лапнишараните от Европа и Северна Америка.
Абсолютен хит са тениските на националния отбор по футбол на Колумбия. Обичайно за Южна Америка, местните са болни на тази тема, а играчите се ползват със статут на полубогове. В онзи момент тъкмо започва Световното първенство в Русия и буквално на всяка крачка е възможно да се сдобиеш с жълто-син екип. Напълно нормална ежедневна гледка е да се разминавам с десетки колумбийци, отиващи на работа, пазар, фитнес или заведение с актуалната жълта фланелка с емблемата на "Лос Кафетерос" - популярното прозвище на националната селекция.
Сред ключовите събития в първия ми ден на колумбийска земя е полицейската акция, на която съм свидетел, завършила с арест. Привечер се лутам из по-изолираните улички на историческия център, когато се натъквам на две проститутки, които незабавно започват да ме убеждават колко добре ще си прекарам в следващия час, ако се доверя на услугите им и се оставя в...ръцете им. Давам си вид, че не разбирам подвикванията, успявам да се измъкна от неустоимите им предложения, свивам в първата пряка и дочувам полицейски сирени съвсем наблизо, може би в съседната улица. Разходката ми не следва конкретен план и се мотая, завивайки наляво-надясно, когато виждам пред мен да се задават двама полицаи. Предполагам, че някой измежду двамата е шофирал патрулката, която съм чул преди малко - задържали са един опърпан нещастник със сплъстена коса и кървясали очи, който ги нарежда на испански.
Не съм единственият зяпач - стройни русокоси младежи (скандинавци?), красиви госпожици от азиатски произход, група бразилци и обикновени местни безделници следят акцията и коментират развълнувано помежду си. Случката си е потискаща и преценявам, че е крайно време за дегустация на местните бири. Не ми се ходи на бар в тази лудница и се озовавам в първото изпречило ми се магазинче. Изборът там се свежда до две марки - Club Colombia и Aguila, така че разумният подход е да пробвам и двете.
На следващата сутрин се усещам по-спокоен - успявам да спя до по-късно, първоначалната еуфория от срещата с ново място е отшумяла, а и слънцето през деня е по-милостиво. Вече съм отметнал по-голямата част от важните места, които предлага градът, и можех да си позволя по-лежерно темпо. Няма да е пресилено, ако кажа, че възможностите за запълване на времето в Картахена не са кой знае колко разнообразни - за няколко часа се губиш из улиците на стария град, правиш кръгче в подножието на небостъргачите в Бокагранде, посещение на някой музей. Истинското усещане за града обаче идва от тесните колониални улици, неочаквано спретнати за южноамериканския стандарт, старите сгради, боядисани в светли, меки нюанси на синьо и жълто (а и червено), балконите, изпъстрени с цветя, площадите, пълни с живот.
В общата картина следва да включим и съмнителните особи, плъзнали навсякъде, предлагащи разнообразни услуги на чужденците. Напълно обичайна ситуация е да стоя на едно място, ориентирайки се по картата на телефона, и до мен да се приближи местен, който с половин уста да прошепне "Търсиш ли си...нещо?". Предполагам, че опциите биха варирали според отговора ми - ако търся нещо за пушене или друг наркотик, вероятно ще получа; ако търся проститутка - също.
За Гетсемани съм правил предварителни проучвания и ми бе любопитно до каква степен ще се впише в очакванията, които съм си изградил. Кварталчето e известно със свободния си дух и живата музика, а баровете, ресторантите, площадите и претъпканите кафенета му придават неописуем чар. Шарените къщи, храната, евтините хостели и улични артисти го правят популярно сред младите бекпекъри, а във вечерните часове е много трудно да си проправиш път през навалицата, изпълнила чаровния Пласа де ла Тринидад и съседните улички. Пространството ми допада с атмосферата си, но уличната храна не успява да подразни апетита ми, затова предпочитам да наблюдавам уличните пърформанси с бутилка Aguila в ръка.
Не успявам да се ориентирам къде точно се намира къщата на Габриел Гарсия Маркес и отчитам това като пропуск. Докато е студент по право, Маркес пристига в Картахена, след като е принуден да напусне Богота заради събитията от април 1948 година, когато в столицата избухват кървави бунтове, породени от убийството на Хорхе Елиесер Гайтан, който по онова време е кандидат за президент.
Няма да е пресилено, ако кажем, че крайбрежният град заема ключово място в сърцето на писателя и в някои от произведенията му.
Ами плажовете? Неслучайно съм оставил този сюжет за накрая. Плажовете в и около града просто не стават. Ако има една конкретна дума, която да ги охарактеризира, то тя ще е "незадоволителни". Дали ще е пясъкът, дали ще е водата, дали ще са досадниците, които непрестанно опитват да ти пробутат всякакви неща - не успявам да се насладя на този компонент от своеобразния пъзел "Картахена".
Тъкмо тази липса ме отвежда към национален парк Тайрона, където имам задачата да преценя до каква степен снимките, които съм разглеждал предварително, отговарят на реалността.
И да се изкъпя отново в Карибско море, разбира се.
ОЩЕ ОТ СЪЩОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ:
1. Пътуване до Колумбия - как се озовах там?
2. Тайрона, полицай Рамирес и Бен Франклин
3. Национален парк Тайрона в снимки
