ПЪТУВАНЕ ДО КОЛУМБИЯ - КАК СЕ ОЗОВАХ ТАМ?
Би било проява на абсолютна неблагодарност, ако кажа, че 2018 не бе най-добрата година за мен от пътешественическа гледна точка - избирах си държава, правех неангажиращи проучвания в интернет, набелязвах конкретни места, които искам да видя, и сглобявах прост маршрут, който в последствие изпълнявах. Дестинациите идваха една след друга, можех да отида (почти) навсякъде, където си пожелая, а в повечето случаи имах готов план за следващо пътешествие още преди да съм осъществил непосредствено предстоящото.
Колумбия е изключение от това правило - случи се неочаквано. Оглеждах потенциални възможности за пътуване в Южна Америка, но по-скоро се ориентирах към най-южните части на Аржентина и Чили. Попаднах на сайта на голяма европейска агенция, която предлагаше пакетна услуга - самолетен билет от Амстердам до Картахена де Индиас (с кратък стоп в Богота), посрещане на летището и две нощувки в централен хотел. След това разполагаш с още седмица до обратния полет към Европа. Игнорирах тази възможност, но няколко поредни дни се връщах към обявата отново и отново, давайки си сметка, че идеята толкова неспасяемо е влязла в главата ми, че просто е наложително да се осъществи.
Опцията с двете нощувки и посрещането на летището ми допадаше. Въпреки че услугата се предлагаше от туроператор, не се предвиждаше никаква друга организирана програма и аз имах пълната свобода да избера сам как да прекарам времето си в града, което напълно ме устройваше. Планирах след това да сляза към Еквадор, което, признавам, никак не ми беше ясно как ще стане.
Интересна ми беше сухопътната граница между двете държави, бях гледал документални филми по темата и исках да я "пробвам". Това автоматично изключваше варианта да летя до Кито със самолет. От друга страна, разстоянието от Картахена до Южна Колумбия е респектиращо и евентуален преход с автобус предвещаваше неудобства от всякакъв характер, предимно времеви. Като най-приемлив вариант се очертаваше полет от Картахена до Кали, откъдето с автобус щях да се спусна още на юг към Еквадор.
Чудех се как би било най-правилно да постъпя, а същевременно попадах на все повече и повече места, които исках да видя с очите си. Всичко приключи, когато видях снимки от национален парк Тайрона - в този миг всякакви колебания просто се изпариха от главата ми и купих пакета, избирайки конкретни дати за след месец: средата на юни.
СРЕДАТА НА ЮНИ
Нямах много време, но и не виждах смисъл за мащабна подготовка - бях абсолютно уверен, че всичко ще мине гладко и няма да възникнат особени изненади. Усещането ми беше все едно отивах в Шумен (което е странно, тъй като никога не съм ходил в Шумен). Без да осъзная как минаха няколко седмици, денят дойде и вълнението ме обзе. Сряда щяха да са много дълги два дни.
След работа минах през вкъщи, за да си събера багажа в малка раница и потеглих към летището. Полетът ми до Амстердам беше късен и щях да кацна малко преди или малко след полунощ. Навън се изливаше истински потоп и се чувствах наистина изморен, когато отпих първите глътки джин тоник - бях минал много стегнато и бързо през проверките и реших да убия малко време до излитането. Не след дълго усетих приятна топлина, а очертанията около мен станаха някак по-меки.
Верен на традициите си, подремнах в самолета, а след два часа и половина вече крачех по просторното, но пусто амстердамско летище. Направих бърз преглед на възможностите си - минаваше полунощ, а на следващата сутрин полетът бе в ранните часове. Обичам да си поспивам, но вълнението ми за предстоящата среща с Южна Америка се увеличаваше все повече и ми беше ясно, че няма да мога да заспя бързо.
Шансът да се унеса в 3 и да не успея да се събудя в 5 бе прекалено голям и затова идеята за нощна разходка из Амстердам ми се стори удачна - в най-лошия случай щях да хапна нещо, да го полея с наливен "Амстел" и да се поразтъпча.
Пътят с влак от "Схипхол" до града отнема не повече от двайсет минути и много скоро се озовах в центъра на холандската столица. Чувствах се в свои води - познатите улици, които бях кръстосвал с приятели през март, ме засмукаха много бързо и без да се напрягам, навъртях няколко километра в търсене на уютен бар, където да се справя с все по-често обаждащата се жажда.
Избрах си един в близост до Червените фенери - беше полупразно, барманите нямаха много работа, а аз си харесах масичка във вътрешността, откъдето имах добра гледка към всяка част на заведението - точно както предпочитам.
***
В три през нощта по улиците на Амстердам беше пъстро - големи групи крещящи туристи, малки групи крещящи туристи, обикновени пияници, скитници, надрусани типове. Каналите, ярките светлини, миризмата на трева - всичко това, с което първосигнално свързваме Амстердам, се натрапва някак по-ясно в средата на нощта, когато копнееш за малко сън.
***
В пет отново бях на "Схипхол", където всичко бе притихнало. Преминах през всички процедури по сигурност и се озовах "от другата страна", където си намерих едно удобно за целта място и подремнах около час.
За мой късмет се оказа, че мястото ми за дългия презокеански полет е до прозореца. В противен случай трудно щях да понеса компанията на двамата французи, които бяха окупирали другите останалите две седалки.
***
В Богота имах съмнителното удоволствие да чуя името си по уредбата на летището - никога преди това не ми се беше случвало. Разхождах се сънен из терминала (имаше достатъчно време!), вместо да потърся гейта, от който излиташе самолетът, когато осъзнах, че бръщолевенето по високоговорителя всъщност е испаноезична версия на името ми.
***
Първото нещо, което усетих, слизайки в Картахена, бе влага и миризма на гориво. Пистата бе мокра, а във въздуха се усещаше свежестта на току-що излелия се порой. Беше сумрачно и зад метална врата в далечината, се виждаха силуетите на пътниците, които щяха да се качат на обратния полет за Амстердам по-късно същата вечер.
"Извадил съм късмет", мислех си, докато се редях на опашката на паспортния контрол, който отне повече време от предвиденото. Лепнах си приветливата физиономия, служителят на гишето ме изгледа свъсено, след което се съсредоточи върху снимката в паспорта ми и би печата, като същевременно правеше онзи ленив "елате насам" жест с показалеца дясната си ръка към човека след мен.
Усетих прилив на енергия, когато се запътих към минибуса, който трябваше да ме превози до хотела. На изхода ме чакаше мъж на средна възраст, държащ табелка с името ми. Благодарих му, качихме се и потеглихме.
Пътят ми се стори катастрофален: наводнен, задръстен с всякакви превозни средства и на места завзет от просяци, които обикаляха около колите, стискайки големи табели, надписани с черен маркер. С поръждясалите си познания по испански, разбрах, че са бежанци от съседна Венецуела.
"Много ли вали по това време на годината?", попитах.
"Достатъчно", усмихна се шофьорът.
Усетих, че не му се говори особено и насочих вниманието си към света навън - попивах с любопитство всичко, което се случваше по улиците, зяпах хората, които джапаха по мокрите тротоари, от време навреме правех по някоя размазана снимка, след което я изтривах, давайки си сметка, че не става за нищо.
Градът бе по-голям, отколкото очаквах. Първият ми сблъсък с шумотевицата, клаксоните на нетърпеливите шофьори, бензиновите изпарения, мрака, размазаните светлини и влагата бе колкото екзотичен по южноамерикански, толкова и потискащ.
Хотелът се оказа старичък, а вътре миришеше на мухъл. На не повече от двеста метра се виждаха крепостните стени на стария град, където планирах да се разходя на следващия ден. За тази вечер предвиждах кратко приключение из уличките зад хотела които оформяха кварталче тип "Капана" в Пловдив, а основната ми цел бе да вечерям нещо традиционно колумбийско, по възможност вкусно.
Взех бърз душ и най-сетне се отървах от дрехите, с които бях прелетял Атлантика. Заключих стаята след себе си и се отправих на първата си разходка. Вечерта бе ясна, топла и обещаваше ледени бири.
Шумът и цветовете ме погълнаха. Бях доволен.
ОЩЕ ОТ КОЛУМБИЯ:
1. По стъпките на Маркес в Картахена де Индиас
2. Тайрона, полицай Рамирес и Бен Франклин
