НАЦИОНАЛЕН ПАРК ТАЙРОНА В СНИМКИ
Французите са четирима и ме задминават с бодра походка. Всички са в средата на двадесетте си и шумно приказват един през друг.
- Извинете, раницата ви е отворена! - подвиквам на последния, който се обръща и с бързо движение затваря ципа.
- Французин ли сте? - гледа ме с нещо средно между интерес и недоверие.
Отрицателният ми отговор окончателно ме утвърждава като неблагонадежден - не казват нищо повече и без да губят време, продължават с бързо темпо по криволичещата пътека.
Настроението ми се е върнало след случката на входа на парка, а вълнението от красотата наоколо и неизвестността, която ме очаква на всеки ъгъл, кара сърцето ми да бие с повече от 100 удара в минута.
Въпреки че пътеките са добре обособени, идеята да си обуя джапанките не е от най-добрите. Буйна растителност ме предпазва от жулещото слънце, а очите ми постоянно шарят по земята в търсене на влечуги, които евентуално да избегна. Пословичната ми фобия от змии ме кара да бъда нащрек. В голяма част от времето си представям как от шубраците изпълзява нещо и тези постоянни визуализации ме карат да потръпвам от ужас.
На места са изградени добре поддържани дъсчени пътеки, които спомагат за бързото ми темпо. Разходката из парка е истинско удоволствие, а през по-голямата част от времето не срещам никого и ми се струва, че съм абсолютно сам. Все още обмислям къде ще спя, а най-удачен вариант ми се струва палатка под наем. Опцията за хамак (да, точно така - хамак под наем) не ме привлича и ще се възползвам от нея само в краен случай. Улисан в тези мисли, стигам и до първия плаж по пътя:
Не една и две табели предупреждават, че изобщо не е препоръчително да се плува в тези води, поради наличието на опасни течения, които много бързо щели да те превърнат в част от статистиката. Изкушението е прекалено голямо, а горещината - прекалено тежка, за да си позволя да игнорирам първата освежаваща баня за деня. Внимателно постилам хавлията на сухата част от брега и се потапям в Карибско море. Удоволствието е неописуемо - усещам приятен гъдел, когато вълните се разбиват в мен, слънцето прижулва, а температурата на водата е перфектна.
Продължавам пътя си и след двайсетина минути се натъквам на еко бар в средата на нищото, който предлага храна и напитки. Няма как да не забележа, че се излъчва и мачът между Германия и Мексико. Устоявам на примамливата възможност да погледам в компанията на освежаваща напитка, но не пропускам да се осведомя за резултата - мексиканците водят с 1-0, а по-късно при този резултат ще приключи и срещата. Местните са привидно доволни от този развой на събитията, а един от клиентите, умерено почерпен, ми подвиква нещо на испански, докато надига халбата с ледена бира.
Палми ме посрещат в близост до къмпинга на Кабо Сан Хуан. Нареждам се на опашката за палатки под наем заедно с бекпекъри от Англия, които фъфлят бързо и неразбираемо. Момчето на импровизираната рецепция очевидно е свикнало с всевъзможни акценти, тъй като ги обслужва неочаквано бързо, за да дойде моят ред. Няколко минути по-късно вече стискам в дясната си ръка "ключа" от палатка с топ локация на първа линия и на изключително комуникативно място. Разбира се, с гледка към морето:
Приемам липсата на змии в палатката като компенсация за тежката миризма на спарено вътре. Уютният ми дом за тази вечер разполага с един опърпан дунапрен, върху който се предполага, че трябва спя. Това по никакъв начин не ми пречи, но ми се струва, че има нещо, което пропускам. Припомням си, че имам багаж, портфейл с пари и карти, документи и телефон, които трябва да съхранявам някъде, а опцията да рискувам и просто да ги захвърля в палатката не стои на дневен ред.
Най-практичният вариант е да си извадя дрехите и да ги оставя в палатката, а парите, документите и телефона да нося постоянно със себе. Това, разбира се, по никакъв начин не ми гарантира, че в края на деня ще продължа да съм им собственик, но ми създава лъжливо усещане, че контролирам ситуацията и постъпвам отговорно към вещите си.
Няма как да не направя горната снимка - именно това е гледката, която ме е привлякла към тази част на Колумбия. Колкото и да не си личи, почти всички от къмпинга са се струпали тъкмо тук.
- Сам ли си? - до мен се е приближил някакъв тип.
- Сам съм.
- Е, сега аз съм твоят човек - заявява ни в клин, ни в ръкав, озъртайки се наоколо. - Имаш ли идея откъде да си наема хамак?
- Нямам представа.
(Имам бегла.)
- Стой тук, сега се връщам! - казва, след което се стопява някъде и не се връща.
По-късно го виждам да разговаря с други туристи и да се оглежда.
Разучил съм каква е концепцията на къмпинга и се наслаждавам на втората си бира, купена от магазинчето. "Магазин" е прекалено силна дума за онази съвкупност от дъски, но ресторантът има чар:
Това, което ме вълнува най-много, са плажовете. Когато ми писва да стоя на едно място, решавам, че е наложително да си направя една дълга разходка край брега и да проуча какви са тенденциите в плажуването по тези места.
Следвам пътеката и навлизам в гориста местност, която много скоро ме извежда до следващ плаж, където има само няколко души. Правя кратко къпане и се връщам на пътеката, която продължава да криволичи в гората. Чуват се звуци на какви ли не представители на животинския свят, но в сенките не виждам нищо конкретно. След няколко минути умерен ход, пред мен се появява поредният плаж, който вече отговаря на изискванията ми за абсолютно уединение:
Времето там минава по съвсем различен начин, а покрай совалките по цялото му протежение, продължителната баня в хладните води и опитите за плуване сред вълните, не усещам кога е дошло време да се прибирам в къмпинга. Идеята да се лутам по тъмно в горите никак не ме привлича.
Слънцето отстъпва все по-бързо и по-бързо, а когато се връщам при палатките, светлината се е претопила в този изумителен меланж от небесни цветове:
С падането на мрака, ресторантът отново е отворил врати и отпред се извива опашка. Системата е простичка и работи безотказно - нареждаш се, избираш си от възможните ястия и сядаш на някоя от масите. След двайсетина минути ти сервират гозбата и си облизваш пръстите! Избирам си пиле с ориз, което ми се струва вълшебно след дългия ден под слънцето.
Навън са заработили няколкото налични прожектора, които хвърлят оскъдна светлина върху целия комплекс. Няма интернет, покритието е слабо и единственото, с което разполагаш, е компанията на спътниците си (или със своята собствена).
Звуците откъм гората се засилват и създават несравнима атмосфера. Намирам си свободна пейка в близост до един от източниците на светлина - идеално за четене.
По краката ми е полепнал пясък, а зад мен тихичко се плискат вълни. Усещам, че кожата на лицето ми е поизгоряла, но лекият ветрец създава приятно усещане за свежест - мога да си стоя така с дни.
След обстойна проверка на палатката, успявам да се преоблека и да прилегна на дунапрена, върху който предварително съм постелил суха хавлия.
Вечерта е топла и шумът от вълните ме унася. Струва ми се, че и в първи клас не съм заспивал толкова рано.
ОЩЕ ОТ КОЛУМБИЯ:
1. Пътуване до Колумбия - как се озовах там?
2. По стъпките на Маркес в Картахена де Индиас
