СЪС СУТРЕШНИЯ ПОЛЕТ ДО БАРИ
19.11.
5:05 ч.
“FUCK!”
Пътуването започва инфарктно още от леглото. И тук говоря за най-обикновено успиване.
Предишната вечер съм приготвил багажа и съм легнал в невъзможен час - 22:15 ч., като планът е да се събудя в 4:00 ч., да взема душ, след което да хвана такси за летището най-късно в 4:30 ч.
Напълно в реда на нещата, нищо подобно не се случва.
В 5:07 ч. започвам да си давам сметка колко добре съм си поспал и колко съм прецакан. До полета ми остава един час и двадесет и три минути, а шансовете ми да го хвана, дори да се придвижа с ракета до терминала, клонят към нулата.
Без пораженчески мисли в главата, опитвам да оправдая ситуацията с евентуално провидение. Ще направя нужното, за да излетя, пък ако не се получи - не е трябвало да летя изобщо.
Мия зъби, обличам се по най-бързия начин, нахлузвам чорапи, проверявам контактите (!!!), поръчвам такси, пъхам си паспорта в раницата - винаги го нося за всеки случай, заключвам вратата, отключвам, забравил съм СОТ-а, пускам го, пак заключвам и тичам надолу по стълбите.
Колата е пристигнала, хвърлям се вътре, затръшвам вратата, гузно ми е, че съм я затръшнал, хвърлям бегъл поглед на шофьора - изобщо не му пука.
- Кой терминал? - пита и пали цигара.
- Втори.
Улиците и булевардите са пусти, ама то дори в най-добрия случай от нас до летището са си най-малко 15 минути, ако не и повече. И това при положение, че вълната е зелена, а колите са по гаражите.
Правя сметки, чупя пръсти, хвърлям по някой поглед на часовника, но както и да го гледам, просто няма как да се получи. Ще пристигна около 5:40 - в добрия случай поне 10 минути за секюрити чек не ми мърдат, а след това идва и досадната паспортна проверка, на която някога съм висял и половин час.
Терминал 2 е коварно място. Особено рано сутрин, когато са полетите на големите компании до Франкфурт, Мюнхен, Париж, Виена и други подобни.
5:40 ч.
Плащам на таксиджията и влизам в сградата на летището. Насочвам се директно към ескалаторите, водещи към секюрити чек и се оглеждам - опашките не изглеждат никак окуражаващо. Отляво, където са по-къси, има семейство с деца, възрастни хора, групички от по четирима-петима…Не, това отпада.
Нареждам се на първата опашка вдясно от мен.
Прекалено късно чувам мяукането на коте откъм специалната клетка, собственост на дамата пред мен. Това вещае забавяне от поне 5 минути при проверката - не е нещо особено, но в момента битката е за всяка секунда. Оглеждам се - вече няма къде да отида.
Но…отново изненада - никакъв проблем с домашния любимец, всичко е наред, няма писукане откъм детекторите, няма проблем с клетката, дори аз се разминавам с обичайните проверки за експлозиви.
Това обаче няма никакво значение, тъй като опашката на паспортния контрол е катастрофална. Дори не е една опашка, а няколко катастрофални опашки, които се извиват покрай секюрити чека. Никакво преминаване.
5:52 ч.
Примирявам се - няма шанс. Започвам да си мисля каква е процедурата, когато си минал всички проверки, но не си хванал самолета поради някаква причина. Случвало ми се е само веднъж, по собствено желание, но беше на Терминал 1, където е съвсем друга бира…
Я, чакай, какво е това там?
Не съм си и помислял или пък не съм обръщал внимание, че точно тук има машини за електронна паспортна проверка. Свикнал съм онези на паспортен контрол при завръщане в България никога да не работят.
Сега не просто функционират, ами няма и жив човек. Хем са непосредствено до другите гишета. Давам си вид, че искам да проверя нещо, спъвам се, запазвам равновесие и с бърза крачка се насочвам натам.
6:00 ч.
Не само вече се намирам на гейта, но съм и съвсем навреме - тъкмо качват пътниците по автобусите към самолета.
Отново излизам сух от кашата, която сам съм си забъркал.
6:07 ч.
Заел съм мястото си - седми ред, отдясно, до пътеката.
А преди има-няма час се клатушках към банята. Очевидно съм поставил личен рекорд по справяне в критична ситуация в условия на безобразно неорганизирана организираност.
Мислено се потупвам по рамото, затягам колана и се облягам назад. Ще се лети.
Остават двадесет и три минути.
