ОТ ИГУАСУ ДО УШУАЯ: НА ЕДИН ДЪХ
Стряскам се насън и бавно отварям очи. Наоколо - хора. Не осъзнавам къде съм, но малко по малко всичко си идва на мястото.
Четири без десет след полунощ. 60 минути.
***
2013. година: втори курс, лятна сесия, морфосинтаксис.
Какво е правил поне веднъж всеки един нормален човек, когато се е налагало да учи за тегав изпит?
а) учи
б) губи си времето
Точно така. Вече втори час обядвам пред компютъра. Чета пътепис на непознат тип, който обикаля Южна Америка на стоп. Погълнат съм от разказа - чинията стои почти недокосната. Ксерокопираните записки по морфосинтаксис - захвърлени на земята. Ранен следобед. Всичко е наред. До изпита има време: два дни.
Ушуая?
Проверявам в Гугъл - сняг, табела, край на света.
Правя бърза справка как се стига дотам. По-добре да не го бях правил. За миг ми се струва, че това е по-голямо дори от Рио. Решавам, че първо ще отида в Ушуая, Рио няма да избяга.
Не, това са глупости. Първо ще си взема изпита, после отивам в Рио, а накрая - в Ушуая. Важно е.
Чета неща, които не разбирам.
Пак отварям Гугъл мапс. Пак чета.
Кафе. Я всъщност да подремна малко. Има време.
***
Последните часове са изтощителни.
Обяд. Намираме се откъм бразилската страна на водопадите Игуасу. Потресаващо. Аз съм мокър до кости, но ще забележа по-късно. Преобличане в тоалетните на комплекса до парка. Слънцето е брутално: косата ми изсъхва за минута-две.
Обратно в Аржентина. Пуерто Игуасу: времето е спряло, само носът ми тече.
Трябва да убием няколко часа - полетът към Буенос Айрес е чак вечерта. Пием чай/кафе в "Бамбу" - интернетът им е супер. Аржентинските капки за нос са трагедия. Летището в Пуерто Игуасу е най-просторният килер, който съм виждал.
Кацане в Буенос Айрес и нови четири часа до следващото излитане. Всичко е по мед и масло. Спокоен съм.
Светкавици, порой. Вали за пръв път, откакто сме в Аржентина. На сухо сме.
Времето минава бавно. Още по-бавно. Направо спира.
Редим се на опашка за чекиране. ЛАТАМ са щедри - всичко минава за ръчен багаж. Не смея да погледна бордната карта. Снимам я за спомен. Да, нелепо е. Отнело ми е шест години и искам да запечатам всеки миг.
На гейта няма жива душа. Умората надделява. Клюмвам на една страна и изпадам в приятна безтегловност.
30 минути.
Току-що съм се събудил и наблюдавам опашката на гейта.
На монитора свети:
"Ушуая"
Редим се. Проверки на бордни карти, паспорти, качване. Провървя ни и с местата - до нас няма никого. Допълнителното пространство за краката е бонус. Моите не ме държат много. Намествам се на една страна. Време е за сън.
Лека турбуленция ме събужда. Усилва се. Самолетът направо си подскача нагоре-надолу. Обзема ме ужас. Инстинктивно стискам дръжките на седалката. Осъзнавам, че е напълно излишно. Кокалчетата на ръцете ми побеляват. Стискам зъби. Подскачането спира. Унасям се отново.
Снижаваме се.
Осем сутринта. Пълен мрак. Кацаме. Лед и сняг.
Фиксирана тарифа за такси. Още е тъмно.
На рецепцията - Гонсало. Паспорти, ключове, стълбище, стая. Най-горещата хотелска стая, в която съм бил. Отоплението бумти. Развиделява се.
Два чифта вълнени чорапи и термоклин. Обувките са нахлузени.
Време е за излизане.
Още истории:
1. Колония дел Сакраменто - бира и мате
2. А трябваше да е нощният влак Маракеш - Танжер
